01/03/2013
БАБОМАРТЕНСКА ПРИКАЗКА
Мая Дългъчева
В едно тъмно килерче, в едно плетено панерче живееха две кълбенца с пухени конченца. Първото беше бяло, бяло, сякаш в снежинки спало. Второто пък - червено, червено, сякаш в зора топено.
Бяха останали двете мъничета от чифт коледни терличета - плетени, топли, червени, избродирани с бели елени... Ала Коледа отдавна мина, стихна огънят в бумтящата камина, звъннаха капчуците, а напоследък по улуците плиснаха новини от южните страни - със следващия птичи полет пристига сияйната Пролет!
- Ами сега! - ревна едното кълбенце. - Поне да бях станало на врабченце палтенце...
- Мхм... Аз пък можех да стана шапка за някоя премръзнала жабка... - второто кимна унило, опашленце-конченце подвило...
- А напролет кой ще тръгне да се топли... - смесиха червенобели вопли.
Плакаха, хълцаха двете кълбета, додето внезапно дочуха някой наблизо да шета. Що да видят - една бабка добричка тупа, подрежда, и то - сам-самичка. И на всичко отгоре - сам-самичка се смее... А за капак - сам-самичка си пее:
Малко остава, малко остава -
слънце изгрява, март наближава!
Март месец, хора, за мене любим е,
тъй като Марта е моето име...
- Март месец баба ви празнува, посреща гости и танцува - раз-два - с парцала по стъклата, два-три - по двора със метлата... Ще дойдат внучетата скоро, ще хукнат весело по двора, та трябва да го премета от кишата и от калта... Хм, милите, освен да тичат, аз знам - подаръци обичат. Изплетох им за Коледа терличета... Сега какво - букетче от кокичета? Не, не... Подаръкът, дори и скромен, добре ще е да им стои за спомен... Каквооо, каквооо?... Я вкъщи да се върна и във килера прашен да надзърна - май две кълбенца малки там оставих и - де ми е умът! - съвсем забравих. Я, ама те били съвсем мънички - не стигат и за куклени терлички... Обаче пък конците им са здрави. От нищо нещо баба ще направи!
Като чуха това, двете кълбенца радостно ококориха оченца! В шепите на бабката се сгушиха и в гласа й кротък се заслушаха.
- А такааа - от червеното кълбенце ще направя едно момченцеее... После на бабиното юначе слагам бял пояс и бяло калпаче. Ето, от нищо и никакъв конец - какъв ален, напет хубавец!... Дар за моя внук - да бъде сит, със червени бузки и честит! А за внучката ми - да е бяла и от доброта да свети цяла, ще направя от конци момиче - нежно, беличко като кокиче. Хоп! - на плитки алени косичката, алена престилка за поличката... Пижо и Пенда ще се наричат и като внуците ми ще се обичат...
В този миг някой подвикна на двора и баба Марта - куцук! - към стобора.
Надзъртат Пижо и Пенда: съседката излязла направо боса и с плетката! Нещо говори и ръкомаха... Куп минувачи от път се спряха... Олеле-мале, какво ли става, че се надига такава врява?!
Едно врабченце с дрипави дрешки беше научило зиме човешки и на врабците с “чик-чик-чирик” преведе този сложен език: “Беда голяма! Беда голяма! Закъсала е Първата дама! Става задръстване горе в небето - вижте кервана от птичи карети... Някой да ги упъти се молят, че возят Нейно Сияние Пролет!”
Хукнаха Пижо и Пенда смело, обиколиха цялото село, а през прозорци и през огради чудеха им се стари и млади:
- Вижте ги, вижте - деца от кончета! Даже калпаче си има момчето... Отде дойдохте? Кой ви направи?
- Кой? Баба Марта, да ни е здрава!
- А накъде тъй задъхано тичате?
- Към Пролетта - със каретите, птичите, вече пристига, а пътя объркала... Кацнал да хапне край блатото щъркела, а пък Южнякът задрямал в полето... Та Пролетта се озърта в небето, иде й даже да се разплаче заради тези нехайни водачи, вее си роклята чуруличена, мята си булото от метличина - вчера кокичето я покани, а тя не знае кой път да хване... Та затова ние бързаме двамата - да доведем подобаващо дамата....
Те щъркела, преял, открили. Южняка пък, заспал, отвили. “Дий, конче!” - яхнали ги щуро, замалко да се прекатурят... Но след минутка полетели нагоре, в облаците бели!...
И така - Пролетта извадила късмет. Пристигнала, а кой се мъдрел най-отпред? Пижо и Пенда - момиченце и момченце, родени от червено и бяло кълбенце. След тях бил Щъркът с натежал тумбак, Южнякът, със зелен тревист мустак, подире им - ята, ята, ята - стотици птичета с капели от цветя....
Всички радостно благодарили, а на баба Марта й се поклонили - тъй де, зимата да си е тръгнала ехеее! - наесен, ако още се луташе Пролетта с птичата песен... А на Пижо и Пенда дали име по-кратко - мартенички им казват, че е мило и сладко. В чест на баба им Марта - тази баба-умница, с обичливо сърце и със сръчна ръчица...
Оттогава се носи като приказка вече тази истинска случка, мое малко човече - за една Баба Марта, която все прави мартенички за всички - да са живи и здрави. Да е бяло сърцето, румено - личицето, да събужда къщята звънка песен на птички, да се кичат цветята с обеци от пчелички...
Баба Марта и днес си е все тъй чевръста. Недочува тук-там, наболява я кръста, ала още усуква от свойте кълбенца бабомартенски аленобели конченца...
Ти не вярваш, така ли, ти се смееш с очички? Баба Марта ти праща, ето виж - мартенички!
